На ъгъла на "Регентска" и "Сан Стефано" е имало аптека.
За тази аптека пише и в "Тютюн" на Димитър Димов.
Студентът я погледна учудено със здравото си око и не добави нищо. На паважа се търкаляше чантата му, от която бяха изхвръкнали тетрадки и един скъсан учебник по аналитична химия. Ирина прибра всичко и му подаде чантата.

- Благодаря ти! - каза студентът.

- Иди да те превържат. На ъгъла "Сан Стефано" и "Регентска" има аптека. Раната ти не е опасна.

Прегърбен, с чанта под мишницата и кърпичка на носа си студентът тръгна по "Регентска" към аптеката.

- Браво, Ирина!... - започнаха да се хилят студентите от Медицинския факултет, които носеха палки, но не смееха да се отдалечат от тротоара

Споделяне във Facebook

Автор:
Смирненски, Христо

Една сантиментална разходка из Подуене

Вам, подуенки напети,
вам, деца на любовта,
посвещавам тез куплети
вместо пасти и цветя.

Слушал бях отдавна още
за вълшебний ви квартал,
пълен с девки ненагледни,
с кръчми, фурни и със кал.

И затуй веднъж, когато
сви се скуката над мен,
качих се аз на трамвая
през един неделен ден.

А трамвая бе обкичен
вред със пътници безброй
и не знам защо си спомних
кораба на дядо Ной.

Сигурно, че той заплава
като древен платноход,
изминавайки в минута
цяла педя с този ход.

Стегнат вътре като в преса
все пак шепнех аз „мерси”,
тъй като от ревматизма
тази преса ме спаси.

И не знам как бих изтраял
туй пътуване докрай,
но пак „по една случайност”
спря вълшебният трамвай.

Нямало ток... било нужно
да почакаш, щеш-не щеш...
Благослових аз по сръбски
и поех си пътя пеш.

Не след малко ярко блесна
ваший Ханаан пред мен,
аз провикнах се „Осанна”,
възхитен и запленен.

Есенната вечер тихо
спускаше се над града,
замечтан се носех плавно...
(Да, аз плавах из калта!)

Плавах аз като гемия,
също плавайки след мен,
моят весел чичероне
носеше се възхитен.

Изведнаж пред моста спряхме,
занемяхме ний в екстаз,
до ушите ни достигна
мощен оперетен глас.

— Стой, другаря ми пошепна,
Донев, нашият певец,
в чест на свойта Дулцинея
кърши сребърен гласец.

Аз с наслада там послушах
неговия свеж тенор,
то се знай, след кат запуших
си ушичките от зор.

Тръгнахме пак двама ние:
аз и моя млад другар
(млад по възраст, а по опит
от дяда Адам по-стар!).

— Ще те запозная, каза,
със подуенски елит,
между него да се движиш
ти ще бъдеш днес честит.

...Привечер е. По „Регентска”
шумният живот кипи,
крачат, смеят се, говорят
пъстри празнични тълпи.

Изведнаж посред тълпите
до небето възвисен
телеграфен стълб съзирам,
приближаващ се към мен.

— Брей, какво е това чудо?
Кула или стълб е туй?
— Тихо, Попето това е...
Тихо, само да не чуй!

— Ами ей оназ русалка,
онова блондинче там?
— Таз блондинка?... „на етажи”
нея ний зовем насам.

Носи тя етажна рокля,
да, етажи седем чак!
— Тъй... ами сърцето нейно
на етажи ли е пак?

— Виж, това не е известно,
скромна ми изглежда тя,
та не знам дали нарежда
на етажи любовта...

Тъй разправяйки се двама,
спряхме ний пред друг фасон,
нещо кат индийски идол,
нещо като фараон.

Вятър нямаше наокол
нито даже земетръс,
но вървеше тоз човечец
с бърз кавалерийски тръс.

Наклонен полунадясно,
често люшкаше се той
и редеше комплименти
на наречия безброй.

Заговори ми по немски,
по китайски след това,
на какви ли не езици
нареди ми куп слова!

Изумен, не вярвах просто,
впих у него смаян взор,
той простря се на земята,
назовавайки ме „чвор”.

— Тоз „Пияната кокошка”
тук зовеме си го ний;
отличава се от всички,
че вода той хич не пий!

— Тъй... А „чвор” що означава?
„Чвор” какво е туй по вас?
— „Чвор” в Подуени е титла,
нещо като руски княз.

Мълчаливо се сгъстяват
вредом хладните тъми,
а тълпата многозвучна
не престава да шуми.

На "Регентска" и „Черковна”
групи рицари стоят
и с уста романси дивни
те, подсвирквайки, редят.

Ето, елегантни феи
приближават се към тях,
в погледа им волност грее,
смях, безгрижие и грях.

Тук е важната „богиня” —
цяла свежа красота,
Лоза — дивната блондинка
с пурпурните си уста.

Редом с тях пристъпя Минка —
сочно, розово дете,
в ясния й поглед смътно
странен се копнеж чете.

Елегантна и красива,
Стефка примерно върви
и с възторг след ней тълпата
своите хвалби мълви.

Но нехае — Примадона
на Подуени е тя,
тя омайва рицарите
с дивната си красота.

Из тълпата мълком тръгва
към тях рицарят Матей,
от уста му звучно слово
кат черковен химн се лей.

С реверанси, гратис взети
от парижки шик салон,
той превива се и прави
им поклон подир поклон.

Декламиращ „Алпухара”,
плува целият в екстаз,
ала сепва се и стихва
неговий „любезен” глас.

Неговата реч е спряна
от разтрошени стъкла;
нищо, Заплес Тодор татък
сторил някаква беля.

С крясък, с врява приближава
баба Мара отдалеч,
тя — подуенска Темида,
почва прокурорска реч.

Нейното кресчендо мощно
над главата му ехти
и развихрено и волно
в тъмнината то лети.

Но несвършил прокурорът,
ето ти и земетръс,
залюлява се и клати
всичко живо околвръст.

Брей, Везувий ли изригва
с лава, трясъци и плам?
Нищо, Петърчо Касапа
приближава се насам.

В авангард се забелязва
синодалний му корем,
сам Касапа подир него
крета, пъшка изпотен.

И спокоен продължава
своя горд и смел вървеж;
дето стъпи, затреперва
почвата от луд копнеж.

Но към таз картинка пъстра
лепва се и нов фасон —
роб покорен на Меркурий,
Бакхуса и Аполон.

Туй е Тодор — Хан Татарски,
алкохоломразец лют,
който жив е балсамиран
със мастика и вермут.

Продължаваме в тъмата
ний с другаря своя път,
тук-там почнаха страхливо
електрики да блестят.

Откъм моста в тъмнината
иде фантастичен змей,
приближава се той бавно
и тревожни звуци лей.

Туй е пак трамвай препълнен,
ето, спира той и в миг
жив поток от разни хора
бликва с блъскане и вик.

Слизат хората и плъзват
по на четири страни,
силуетите им гинат
сред вечерните тъми.

Сред тълпата проличава
пъстра старческа брада,
бай Пиперко стоезични
се завръща от града.

Той започва да глаголи,
озарен от Дух Свети,
френски, руски, патагонски
и на цигански дори.

От трамвая бързи, плахи
слизат ученички рой,
треперливи, боязливи,
те поемат пътя свой.

По „Черковна” двенки хукват
като палави сърни,
негодувайки, че господ
дал е толкоз къси дни.

Те са две деца игриви,
от Черкезмахла са те;
в крачките им чести, чести
пак тревога се чете.

Деликатната Жанета
и Иванка са това,
за тях мога аз да кажа
само хубави слова.

И не може другояче,
те приятелки ми са
и не смея даже укор
върху тях да нанеса.

Ех, веднъж почаках доста
пред „Модерния” за тях,
вързаха ми тенекето,
но аз не им връзвам грях.

Тъй като там компаньонки
си намерих просто шик,
и че не дойдоха, аз ги
благославях в този миг...

Ето, те си отминават,
скривайки се в гъстий мрак,
ний с другаря по „Черковна”
тръгваме самотни пак.

Но стисна странна болка,
скуката ни приюти,
затова ннй подир малко
спряхме пред едни врати.

В кръчмата на Тането ний
влязохме на чист винцок
и си пийнахме доволно,
както заповядва бог.

А виното бе прекрасно,
що ти трябва „Алказар”!
Пийнахме си, дръпнахме си
с моя веселяк другар.

И след туй се разлюляхме
в непрогледната тъма
и не знам как се добрахме
призори чак у дома...

Но... подуенци, веч сбогом!
Аз съм доста уморен;
турям точка, но повторно
ще намина някой ден.

Знам, че някои обиди
ще съзрат във таз шега.
Както щете. Сал глупецът
се обижда от това.

Хайде сбогом, драги мои!
Сбогом, девки, и на вас,
дигам чашата пенлива
и привет ви пращам аз.

Споделяне във Facebook

БУЛЕВАРДЪТ ПРЕЗ 1960 Г. ВЪВ ФИЛМА "БЪДИ ЩАСТЛИВА, АНИ"

Споделяне във Facebook

Янко Сакъзов
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Янко Сакъзов
български политик
Янко Сакъзов
Портрет на Янко Сакъзов. Източник - ДА „Архиви“
Роден: 24 септември 1860
Шумен, днес България
Починал: 2 февруари 1941
София, България

Янко Иванов Сакъзов — български общественик, политик, публицист, един от лидерите на БРСДП (об.), партията на т. нар. широки социалисти е роден е на 24 септември 1860 г. в Шумен.

След Освобождението се стреми към получаване на добро образованиею — учи в Русия (1878-1881 г.) и след това в Германия (1881-1883 г.), в Лондон (1883 г.) и в Париж (1884 г.).

Известно време след завръщането си в България е учител по естествени науки и история в Шумен, където работи заедно с Димитър Благоев. От 1887 до 1890 г. е помощник-прокурор също в родния си град.

С политика се занимава от 1893 г. Сакъзов е един от първите депутати социалисти в Народното събрание. Народен представител е в VII (1893-1894 г.), VIII (1894-1896 г.), XII (1902-1903 г.), XV–XIX (1911-1923 г.), XXI–XXIII (1923-1934 г.) Народно събрание.

Съосновател и редактор на сп. „Общо дело“, на чиито страници пропагандира бернщайновата ревизия на марксизма и се застъпва за „общо дело“ на различните „производителни слоеве“. През 1903 Сакъзов и неговите съмишленици са изключени от БРСДП и създават БРСДП (ш.с.), която по-късно се преименува в БРСДП (об.)

Янко Сакъзов е всепризнат лидер на БРДСП (об.), до края на живота си е член на нейния Централен комитет и представя партията в международни социалистически организации.

Министър е на търговията, промишлеността и труда в правителството на Т. Теодоров (19 октомври 1918 г. — 6 октомври 1919 г.) и като такъв прокарва осемчасовия работен ден. Янко Сакъзов изпълнява и различни дипломатически мисии в чужбина.

Янко Сакъзов се проявява като принципен политик-социалист:

с други земеделци се противопоставя на изменението на чл. 17 от Конституцията,
протестира в Камарата (1912 г.) срещу изключително военния характер на Балканския съюз, като предупреждава, че личния режим ще доведе до сблъскване между съюзниците,
през Първата световна война се застъпва за пълен неутралитет на България,
бори се срещу идеите на Коминтерна и болшевизацията на социалдемократическото движение в България.

В двора на дома си, 1939 г. Източник: ДА "Архиви"

След преврата от 19 май 1934 г. е в легалната опозиция.

Автор е на книгите:

„Цезаризъм или демокрация“ (1903 г.),
„Българите в своята история“ (1910 г.) и др.

Политически съчинения:

„Поглед върху новата история на България и мястото на българските социалисти“ (1906 г.),
„Против монархията — в защита на републиката“ (1946 г.).

Янко Сакъзов умира в София на 2 февруари 1941 г.
Семейство

Женен за писателката Анна Карима, с която имат 3 деца. По-късно от съжителството си с Вера Стаматова има син Анатол.

Споделяне във Facebook