Дамян Дамянов: Убиха Борис Копчев, след като разкри оръжейните далавери на Иван Славков
Проф. Викторов решаваше кой от елита ще живее и кой ще умре.
Синът на Райко Дамянов - някогашният зам.-председател на Министерския съвет и член на Политбюро на ЦК на БКП, за пореден път втрещява читателите на “ШОУ” със спомените си. Този път те са по болната тема днес – кой, как и защо подслушва елита и „плебса” в България.
- Откога датират спомените ви за най-древната професия по Живково време – подслушването?
- Вече бяхме купили апартамента на “Тулово”1 срещу БНТ през 1964 г. Баща ми ежедневно се срещаше с ген. Бъчваров, първи зам.-министър на армията, завършил висшата генералщабна академия в Москва, ползващ се с доверието на руснаците, с които бяха като братя. Когато стана промяната в СССР и на власт дойде тройката Брежнев-Косигин-Подгорни, те се разхождаха всеки ден в Борисовата градина и най-любопитното за мен беше да слушам разговорите им.
Тогава открих и други любопитни хора, които мязаха на персонажи от ДС и които също се интересуваха от разговорите им, въпреки че според мен имаше около двеста-триста метра между тях. Не знам по какъв начин са си изпълнявали задълженията, но баща ми и ген. Бъчваров обсъждаха промяната в Съветския съюз и че е наложително и Живков у нас да бъде сменен. Същата есен на 1964 г. на пленум на ЦК на почивката в кулоарите генерал
Бъчваров директно каза на Живков, че е време да си даде оставката
от постовете, че има по-достойни хора за тях и т.н. Първия в свой стил му беше отвърнал, че сега не му е времето да се приказва за това.
След “самоубийството” на Горуня у дома в началото на май с.г. дойдоха двама сътрудници, легитимираха се и казаха: “Другарю Дамянов, каним ви доброволно на среща с др. Григор Шопов” - вечния зам.вътрешен министър, който беше шеф на ДС, и за разлика от “началника” си Дико Диков за кой ли път беше беше в час и провеждаше активни мероприятия срещу заговорниците. Баща ми тръгна веднага и по време на разговора на ул. „Шести септември” Шопов му казва: “Другарю Дамянов, вие сте си позволили антипартийни изказвания и дейност. Можем да ви изселим от София заедно със семейството ви или да вземем и други мерки”. Баща ми отрича, но ген. Шопов му пуска запис на магнетофон “Ухер”, на който са записани разговорите му с ген. Бъчваров. После му вади една бланка-декларация и казва:
„Няма да има последствия за вас и семейството ви, но трябва да я подпишете”.
В нея дословно се казваше, че еди-кой си се задължава да не прави антипартийни изказвания, да не развива фракционна дейност. С други думи наложиха му известни ограничения, но на мен и до днес не ми е ясно как генерал Шопов беше в течение на разговорите между баща ми и генерал Бъчваров, след като агентите му бяха на 200-300 м от тях. По-късно научих, че сме снети от отчет на подслушване едва през 1970 г. Затова пък знаех, че стаичката за подслушване беше до нас, на ул.“Шейново” 8. Към тази стаичка за подслушване и явки има отношение генерал Кольо Зеления, който призна след 1989 г. на баща ми, че го е подслушвал. От откровенията му стана ясно, че
от “Шейново” 8 са подслушвани и гръцкото, и иранското посолство.
Всъщност това не беше стаичка. Към нея имаше и сервизни помещения. После един партиец приватизира всичкото това нещо.
- Да се върнем на подслушването във всичките му форми...
- Доносници бяха всички. От щатния подслушвач на Живков в ЦК до градинарите, шофьорите и охраната, които също донасяха. Нашият градинар бай Иван беше с чин в службите и ни слухтеше. Но, така, беше човечен и не се пазехме от него. Имаше засичане на информацията по различните канали – тези на УБО и ДС. Тогава се докладва по-нагоре. На “Оборище” 17 се построи голям блок.
На първия етаж живееше Живко Живков, вторият беше за Тодор Живков, но той се отказа да живее в градски условия и го предостави на Людмила, която тогава беше младоженка с първия си мъж. На третия етаж бяхме ние и до нас беше Григор Стоичков. Колкото до подслушването, секретарките в ЦК и Министерския съвет донасяха директно на Мирчо Спасов. Той отговаряше за кадрите в МС. Интересното е друго. Мирчо Спасов отговаряше и за кадрите в Правителствена болница.
- И какво общо има това с темата...
- Ще ви обясня. Като говорим за подслушвания и доноси за номенклатурата, доста интересен беше случаят с Борис Копчев - член на ЦК и човек, който по време на войната е бил свързан със съветското разузнаване. Та той имаше нещо като хоби да събира информация за всички нередности в партията и държавата.
- Как събираше информацията си този Борис Копчев?
- Беше близък с министъра на строежите Марин Грашнов, бащата на Владимир Грашнов. И му казват, еди-кой си партиен другар строи вила с държавни материали. Друг строи пак еди-какво си и пак далавераджийски. Копчев беше близък с легендарния партизанин от Габровско-Севлиевския партизански отряд Цоньо Камберов - полковник от ДС, който също имаше непримиримост към извращенията, и по този начин събра огромна информация, сортирана в папки. Камберов обаче обичаше да си пийва и след един банкет в ДС, доста пиян,
хваща един портрет на Живков и със страхотна псувня го разбива в пода.
Освободен е от работа и освидетелстван с тежка психиатрична диагноза е настанен в съдебната психиатрия, известна сега като 4-ти километър.
- А какво стана с Борис Копчев?
- През 1981 г. Копчев отива при Тодор Живков с огромен куп дебели папки в навечерието на 11-ия конгрес на БКП и му казва: Сега предстои конгрес, време е да се изчистим. Тук съм събрал компрометиращи материали за елита, включително и за Иван Славков и участието му в търговията с оръжие. Ясно, че това е държавна политика, но покрай държавата си е присвоил и част от нейната комисиона. Живков поразлиства папките му и казва: „Борисе,
ако хората разберат това, и двамата ще ни обесят.
Затова дай тези папки при мене, а аз ще назнача секретно разследване, без да се меся, но и без да се вдига излишен шум. Щото е опасно”, прошепнал му Първия.
- А какво стана със самия Борис Копчев?
- Той умря мистериозно. Живееше срещу паметника на съветската армия на бул. “Руски” и всяка сутрин в 8,30 ч пресичаше булеварда към езерото “Ариана” и тичаше в градината. Един ден го блъсна товарен камион на пешеходната пътека по обичайния му маршрут. Постъпи в Правителствена болница с много натъртвания и счупвания, с вътрешни кръвоизливи и т. н. На ръба на живота. Отиваме с майка ми – ние плачем, той плаче. И вика на майка ми:
„Верко, да знаеш, че жив няма да изляза оттук”. Така и стана.
Умря в болницата два месеца, след като занесе материалите на Тодор Живков. Тогава в Правителствена болница имаше един проф. Викторов, който отговаряше за хирургията и урологията и от него зависеше дали ще живееш, или ще умреш. Впрочем в партийните среди се носеше една зловеща неписана максима – щом Партията ти осигурява привилегиите, включително лечение в Правителствена болница, тя има право да ти отнеме и живота. По целесъобразност...
Едно интервю на Славей КОСТАДИНОВ
Споделяне във Facebook
